ПРЕРАЖДАНЕТО

и малко размисли на глас….

 

 

Предполагам всички са чували за прераждането и за това, че всяко човешко същество притежава безсмъртен дух, който приема различни образи и изпълнява различни мисии във всеки живот. Нещо като „В този живот ще се уча на стоицизъм!” и хоп ето ви живот изпълнен с негативизъм, а вие се учите да култивирате търпение и въпреки всичко да запазите човешките си черти. Ммм дааа … ама това си е чиста проба мазохизъм според мен. Може би не съм узряла още за това или пък вече съм много стар дух и съм уморена от тези неща. Кой знае?... и едва ли ще го разбера още сега…

Определено обаче сякаш из вътрешното ми пространство кръжат мисли клонящи към второто. Лошото е, че и до ден днешен не съм разбрала мисията си в този живот. Колкото и да се мъча да разбера нещо – обикновено нищо не се получава. Започнах да изучавам астрологията от интерес и тя все пак дава някакви нишки, но нищо особено. Поне разбрах, че съм наистина старо парче и това поне малко обяснява факта, че ми е много уморително в днешният двадесет и първи век. Освен това се оказва, че според астрологията в този живот трябва да се отдам на философски разсъждения и да бъда приятел за всички. Е ок! И това го приех – поне философстването ми се отдава.

Всъщност се оказва трудничко. Аз съм идеалист. Ама пълен идеалист – вярвам безрезервно в доброто у хората и това адски много ми пречи. Оказва се, че светът е доста негативно място за живеене. Хората обичат само себе си, единственият интерес са парите, а приятелите са тези от които имат полза. Винаги подхождам към новите ми познанства с открито сърце и готовност да помагам, а когато се окаже, че са ме използвали потъвам в сълзи. И на това аз обикновено му казвам „супер идиотизъм” – лошото е, че олицетворява мен. И как аджеба трябва да се вместя в тази картинка!?!?!? И аз не зная. Но пък и не се променям – не мога. От всички негативни познанства в живота ми досега помня само доброто, лошото го забравям. Имало е случаи когато хора са искали да ме наранят по някакъв начин и дори и не съм помисляла да им го върна. Да, може и да се скарам, може и да изсипя една камара епитети отгоре им и да накарам докерите по пристанището да се изчервят от срам, но пък не им го връщам. Винаги съм смятала, че думите имат голяма сила и затова си ги използвам доста честичко.

Чета адски много. Предимно езотерика. Имам добри приятели, които са доста навътре в нещата и ми помагат със знания или обяснения. Обичам си ги и тях. Много. Но така и не можаха да ме научат как да медитирам за да успявам да уравновесявам везните на собствения си ум. Оказва се, че имам някакво свръхсъзнание, което е много, ама много трудно да узаптиш. Тръгвам да медитирам, изчиствам си съзнанието и десетина минути след това съм заспала като пън и нито и следа от медитация. Е те това е! Е, върви се оправяй след това… ами не става! Единствено когато спя получавам някакво успокоение на съвестта си и макар и мижава връзка с Висшият си Аз. Поне когато имам нужда, чрез съня получавам послания за успокоение. И това е нещо. Сънувам, че летя. Това е страхотно. Май в минал живот съм била на друга планета и съм летяла или пък съм била птица… определено звучи по-хубаво от това да си тук и да се справяш с всичко сам…

Ами домът – онова място, което чувстваш лично твое. Кътчето от тази разпиляна вселена, което отговаря на душата и сърцето ти. Дрън-дрън! И до ден днешен не успях да се почувствам никъде у дома си. Крайно. Жалко. И май нечовешко. Навсякъде, където съм била го приемам като спирка – нищо повече. Успявам да си създам уют и хармония, но само толкова. До сега никъде не се спънах и да кажа с гордо вдигната глава: Това е МОЯТ ДОМ! Е, няма такова нещо. Никъде не почувствах сърцето си на място. Всичко ми е чуждо, далечно и немое. Страшничко звучи нали! Явно за момента просто трябва да приема, че моят дом е Земята. Все пак е по-добре от нищо…

Сродните души. И те били от вашия учебен клас там горе. Е да де… ама май преди да се преродим сме се наговорили всички да бъдем момичета. Имам няколко приятелки – невероятни приятелки. От години сме заедно. И сме много различни. Всяка си е странна по своему. И всичките се чувстваме сами, като изключим нашата връзка. Но пък мъжете в живота ни хич ги няма. Дали още не сме стигнали времето, когато ще си срещнем половинките или пък сме го подминали… кой знае! Фактите обаче са налице. Та това е… странно и тъжно, но е факт…

 

09.11.2008

Мириам Witch

Много,ама мнооого ме натъжи с това,кето си написала...На моменти,все едно чувам собствения си глас и някак си си приличаме....Аз съм много противоречива и в мен живее част от това,което си написала-)))),а другата...другата е топла и навсякъде се чувства в собствен дом-)))
Кабала

Ами така си е - с приятели се чувстваш прекрасно навсякъде, а някъде дълбоко вътре в теб има едно тъмно, мъничко местенце, което не може да се намести никъде... Страшничко си е, но пък явно необходимо... Иначе не бихме търсили истината...