Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.02.2008 21:26 - КАК ЛИ ПЪК НЕ! ....
Автор: veshti4ka Категория: Забавление   
Прочетен: 1158 Коментари: 2 Гласове:
1



 

1.

Беше началото на лятото. Изгрева се розовееше на фона на хотелския прозорец. Небето беше едно такова хубавко, розовко и обещаващо. Отворих едното си око, а след няколко минути и другото. Пфу! Мамка му! Бях заспала на леглото с муцуна забита в клавиатурата на лаптопа. Господи, колко мразех командировките! В този момент мразех и шефа си, нищо че имаше секси задник и шантава крава за гадже. Станах и влязох в банята. Като си видях физиономията в огледалото ми призля – всичките копчета на лаптопа се бяха отбелязали по лицето ми. Приличах на някакво странно нещо от бъдещето. Ха ха ха! Влязох под душа и се опитах да се събудя. Хубавото на хотелите беше, че можеше да си висиш под душа с часове и нямаше ужасната опасност да ти свърши топлата вода. А на мен лошото ми беше, че обичах да заспивам права под душа. Дааа, днес след закуска можех да си метлосам хубавото дупе към къщи. Омагьосах поредният инатлив доставчик и мисията ми беше приключена.

Ха ха ха! Само като се сетя как започнах работа преди половин година и умирам от смях. Влизах стотици пъти в сайтовете за намиране на работа. Ама пусто, навсякъде искаха регистрация за да си направиш CV, а мен ме мързеше да се регистрирам. Плюс това за мен тези грозни бланки не ми бяха по вкуса. Исках нещо типично мое си и го направих естествено. Дори в графата „шофьорска книжка” написах „да – категория В /само автоматик/”. Ами да знаят хората! Да не си градят излишни илюзии. А за капак нямах нито една свястна снимка в компютъра си. Всичките бяха от разни партита и дискотеки, на които бях ухилена като тиква на плет. Накрая сложих една доста поорязана и що годе прилична. CV-то ми все пак заприлича на нещо. Доста дълго време чаках отговори откъде ли не. А като се сетя как се явявах на интервютата за работа и още ме боли коремчето от смях. Последният път в който отидох, успях да вляза в дълбок и доста интригуващ съзнанието спор с евентуалният си бъдещ работодател на тема астрология. Като се сетя как спорихме на супер висок тон и космите по главата ми настръхват. Ама кво му пука бе! Той трябваше да знае, че хората, или по-точно моя милост, имам различно мнение от неговото и не е редно той да си настоява на своето. Много важно, че беше работодател, аз пък бях пичка с главно „П”! Дааа, луда работа! Най-накрая получих жадувания имейл с желаната работа. Цаних се за офис мениджър на една фирма, която се занимаваше с изработка на дрехи за няколко бутика. Хубава и сладка работа с много привилегии.

Е, затова сега се чудех как да разкарам отбелязаните копчета от клавиатурата от муцуната си. Нямаше как да сляза в хотелския ресторант и да си изпия кафето с тази шарена мутра. Дааа, изгледах няколко анимационни филмчета по кабеларката, гримирах се и чак тогава се наканих да сляза до ресторанта. Ама тези от телевизията си бяха откачена работа! Как може в греховен час като седем сутринта например, да пускат анимации. Луди хора! Ами, че кое дете ще се пръкне в този ранен час да зяпа като сащисано грозни и стряскащи японски чудовища! И моят шеф си беше откачалка! Искаше за всяка моя стъпка да получава подробен доклад по имейла си. Затова до посред нощите съм писала имейли и явно съм проточила лиги по лаптопа си по никое време.

   Всяка моя крачка се следеше с доста нездрав интерес от страна на шефа. Лоша работа! Бях на светлинни години далеч от мисълта, че съм перфектният служител. Имах голяма уста и отвратително черно чувство за хумор, но пък бях перфектният следотърсач на всяка поразия, която можеше да се случи в една фирма. Грижех се за всичко и всички. Бях като майката орлица на цяло стадо служители и работници. Нищо, че си бях на крехката възраст от двадесет и пет години. Всички се допитваха до мен и разрешавах и най-заплетените проблеми. Понякога се чувствах като мозъка на едно стадо, понякога – на сто години, а понякога като дете-идиотче намиращо се на неправилното място. По принцип не се занимавах с доставчици и други такива, но само ако посмееше да се появи някой опърничав и неразумен индивид на хоризонта и изпращаха мен да оправям ситуацията – демек тежката артилерия. Дааа, лошо е когато започнат да те мислят за Господ!

Най-накрая успях да събера цялата анархия в куфара си и се ометох от хотела. Качих се в малкия спортен автомобил марка „тойота ярис”. Той беше предоставен в моите палави ръчички от фирмата, за която полагах труда си. Надух до дупка „Куин” и се понесох по родните пътища.

 

 

2.

Докато пътувах ми щукна идеята да намина на село, да видя баба и дядо и без това ми беше на път. Звъннах на шефа:

-                          Шефче, всичко е наред. Прибирам се, но ще мина да видя баба и дядо на село. Ще се върна след два дни. Пиши ми ги неплатена или както искаш – все ми е тая.

-                          Бравоооо бе, Петра! Ей тъй без предупреждение а? Ееее цар си на глупостите! Ок – забавлявай се! След два дни да си на работа!

-                          Ок, биг бос! Голямо мерси да знаеш! Аре чао!

Дааа, хубавец си беше шефчето. Когато онзи неопитомения звяр не беше край него си беше писенце и спокойно можеше да се играе пачанга на главата му. Не, че прекалявах с това, но пък се възползвах максимално когато мога.

Пристигнах късно след обед на село. Много си обичах бабинка и дедето. Оказа се, че и цялото ми стадо братовчеди и братовчедки са там. Пфу, че съм овца! Забравила съм, че дедето имал имен ден и лудата сюрия роднини се бяха преселили у тях. Ууу, че то и аз имах имен ден значи! Нали бях кръстена на дедо. Той беше Петър, а аз Петра. Нашите не са ме кръстили нормално като много български момиченца – Петя, ами изкилиферченото – Петра. Абе все тая – харесвах си името. Като се паркирах на двора и всички наизскачаха от къщата да ме посрещат. То не бяха целувки и чудеса. Олигавиха ми муцуната от целуване. Отидох и прегънах деденцето. Честитих му празника и го целунах по сбръчканите бузи. По-късно, както си седяхме на софрите и лелите ми ме метнаха. А те не бяха малко – тате имаше пет сестри! Очаквах да го направят. И как не! Откакто навърших двадесет години всичките ми роднини все ме тровеха да се омъжвам. Пфу! Луди хора! Абе да не съм се чалнала бре! Яяя колко хубаво си живея и така! Ама те на! Сватба, та сватба! Ще кажеш, че техните деца бяха женени. Всичките ми братовчеди и братовчедки бяха над двадесет годишни и никой и нямаше намерение да сключва брак. Ха ха ха!

Късно вечерта четирите ми братовчедки ме повикаха на двора да ми говорят нещо. Къщата на дедо и бабинка беше голяма и хубава – на два ката с десетина стаи на горният етаж и три огромни на долния. Ами да – то тази сюрия иначе нямаше къде да се събере. А двора беше голям и пред къщата имаше само цветна градина. Доматите и чушките бяха в задния двор. Братовчедките се бяха сгушили край едни розови храсти отпред. Отидох при тях.

-                          Ей откачалки, какво сте намислили пак? – последният път подпалихме плевнята на комшиите с цигара, защото едната се беше скрила там да се натиска със сина на комшията, а ние зяпахме през едни разковани дъски. Ха ха ха! Луда работа! Да му се невиди! Братовчедите всичките бяха като женчовци, а ние женурята бяхме откачалки от класа и само дивотии вършехме. Та и този път се питах какво аджеба са намислили и докъде щеше да стигне лудостта им, не че аз се цепех от колектива.

-                          Ихааааа! Петра! Идвай бързо! Чака ни тежка нощ!

Представете си, тия овце прочели някъде, че точно в дванадесет часа трябвало да отидат на гробищата и да запалят свещи до някой храст или дръвче там и да си пожелаят принца на мечтите. И видите ли, той скоро щял да се появи в живота им. Това си беше вопиюща простотия и лошото беше, че не трябваше да се опъвам, а да се включа в общата безпаметна лудост. Иначе щяха да ми се присмиват. Ааааааа не! Никога нямаше да им позволя да ме наричат пъзла! Да де, ама как точно някой щеше да ме накара да отида посред нощ на гробищата. Пфу! Ами то си беше страшно бре! Да, ама не! Мечка страх – мен не страх!

Часът стана единадесет и половина вечерта. Роднините вече пиеха незнам си коя по ред ракия и пееха с пълни гърла, а ние се заизмъквахме тихичко извън обсега им. И петте вървяхме на пръсти да не би да вдигнем шум и да разбудим махалата или да ни усети родата. Не, че щяха да чуят нещо. От тяхната гюрултия и умрелите в гробището, дето е на пет пресечки от тук не можеха да си почиват в мир хората. Даа, криво ляво се замъкнахме на гореупоменатото място и зачакахме подпрени на една ограда. И петте определено си треперихме от страх, ама пусти инат – нямаше да мръднем оттам без да сме свършили поредната простотия, заради която бяхме дошли. Селският часовник удари дванадесет часа и първата тръгна бавничко към някакво дръвче насред гробовете със запалена свещ в ръка. Ние зяпахме облегнати на раздрънканата ограда. В този момент нещо голямо и тъпо се заби в гърба ми и измуча. Аз подскочих ужасена и се разкрещях от огромната уплаха, която ме разтресе цялата:

-                          Мамка му! Вампирииииииииииии!

Идея си нямате как всичко живо започна да бяга кой накъдето свари и да крещи като побесняло. Изобщо не ми дойде на ума, че това май беше оградата дето дели гробищата от селскостопанския двор и онова нещо дето ме побутна май беше кравешка муцуна. И петте диванета бягахме като откачени на обратно по пътя към дедовата къща. В един момент най-малката от нас – Танчето, се спъна в нещо и се пльосна в цял ръст на селския път. Отидох при нея да и помогна да се вдигне и една непоносима воня ме удари в чувствителния нос. Девойката се беше хлъзнала на една огромна кравешка „тортичка” и се беше стоварила отгоре и с цялата си прелест. Въййййй! Те това беше кошмарно! Ъъъъъ, голяма гнус! Изобщо не ми се мислеше какви обяснения щяхме да даваме като се приберем в къщата. Когато се съберяхме както сега, изобщо, ама изобщо никой не можеше да каже, че сме пълнолетни създания и със собствен и то смислен живот. Двете сестри от едната леля – Вили и Катя, бяха близначки - двадесет и четири годишни и работеха в голяма и уважавана банка. Мима – дъщерята на другата ми леля и сестра на Момо, беше на двадесет и седем години и беше управител на магазин за резервни части. Танчето – най малката, беше на двадесет и три и работеше като стюардеса на външните линии на една транспортна фирма. Обаче, какво от това! Ние се държахме като петгодишни хлапета без грам мозък в главите си. Да се чуди и мае човек, защо още не се бяхме омъжили всичките…J



Тагове:   как,


Гласувай:
1



1. анонимен - ok
28.03.2009 21:11
Хайде още малко де, свърши много бързо. Очаквам с нетърпение продължение.danaG :)
цитирай
2. jokera - :)))
20.03.2014 20:58
Разсмя ме от сърце.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: veshti4ka
Категория: Изкуство
Прочетен: 174398
Постинги: 36
Коментари: 144
Гласове: 961
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031